Здравейте, мислих няколко дни дали да ви пиша, но “да” – то надделя. Предизвикателството беше стачката на работниците в БДЖ и техните отрудени пътници, които пътуват всеки ден, за да произведат заплати и пенсии за депутатите и чиновниците, които решават бъдещето и на децата им. Моят баща беше помощник локомотивен машинист по времето, когато локомотивите бяха парни.

Аз съм израсла със спомена за черното му лице и дрехи, когато се връщаше от работа и ми донасяше едно крайче изсъхнал хляб и бучка сирене, останали му от 12-часовото пътуване между София и Кулата. Той казваше, че би напуснал железниците, но там заплатата е по-висока, за да отгледа трите си деца. Тези ми спомени извикаха у мен тъга от това, което виждам по телевизията. Унищожава се не само БДЖ, унищожават се хиляди човешки съдби. Искам да попитам българските пенсионери: съгласни ли сте нашите пенсии да не се повишават една година, а тези пари да отидат в БДЖ, там, където хилядите работници и пътуващи произвеждат нашите пенсии? От техния труд , от труда на младите хора, зависят техните родители пенсионери. Нека и ние покажем нашата съпричастност към своите деца и внуци. Драги пенсионери, нека им дадем една толкова малка подкрепа сега, когато те имат нужда от нас, за да знаят, че техните родители, баби и дядовци са все още с тях, че любовта между поколенията не е изчезнала, че родината е жива чрез своите артерии, наречени Български Държавни Железници!

Надежда А., село Мали Върбовник, общ. Бобовдол

Снимка: bdz_bg
http://www.panoramio.com/photo/53450734